Време за четене: 7 минути

Помен за всички верни починали

Индекс на съдържанието

Резюме

Още през II век има свидетелства, че християните са се молили и извършвали Евхаристия за своите починали. Първо на третия ден след погребението, а след това на годишнината. След това, на 7-ия ден, 30-ти. Официалната година е 998 г., когато игОдило от Клюни(994-1048) направи това честване на 2 ноември задължително във всички подвластни му манастири. Бенедикт XV през 1915 г. разрешава на всички свещеници да отслужват няколко литургии на този ден, при условие че дарението остава само за една литургия. Литургията предлага различни литургии на този ден, всички насочени към подчертаване на пасхалната мистерия, победата на Исус над греха и смъртта.

Текст (взет от първата литургия)
„Всичко, което Ми дава Отец, ще дойде при Мене; който дойде при Мене, няма да го изгоня, защото слязох от небето не Моята воля да върша, а волята на Този, Който Ме е пратил.

И това е волята на Този, който ме изпрати: да не изгубя нищо от това, което ми е дал, но да го възкреси в последния ден. Защото това е волята на Моя Отец: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден"(Йоан 6,37-40).

Божията воля

Революционното послание е, че всеки „Той вижда Сина и вярва в него, че има вечен живот... и аз ще го възкреся”.

Noi sappiamo per esperienza che il corpo si decompone: ma il corpo non è tutto l’uomo!

L’uomo come persona è partener del dialogo con Dio, e Lui non lo lascia cadere, non lo dimentica, perché Dio è fedele alle sue promesse. Dio ha scritto nel palmo della sua mano ognuno di noi, e di nessuno si dimentica, perché Lui è Padre.

Това е сърцето на посланието, което Исус ни остави. За тази истина Исус стана човек, умря на кръста и възкръсна: за да ни направи участници в радостта от възкресението: „Дай им, Господи, и всички, които почиват в Христос, блаженство, светлина и мир“, рецитираме в канон I на литургията, в момента на възпоменание на починалия

Оставете се да бъдете изненадани

Che noi sopravviveremo è cosa certa, ce lo ha detto Gesù!

Come questo poi accadrà, non lo sappiamo, possiamo intuirlo ponendoci in ascolto della Parola del Vangelo.

Остава обаче надеждата, че можем да бъдем изненадани от Божията доброта, от неговата милост. Ние имаме своите параметри, с които да измерваме събитията в живота, но трябва да оставим на Бог неговите параметри, които не са наши: и точно те ще ни изненадат, щом прекрачим вратата на Рая.

Една крачка напред

Il morire non è uno scomparire, ma un esserci in modo nuovo.

È il sapere che chi ci ha preceduto è un “passo oltre” nel cammino della vita. È giunto in cima, mentre noi siamo ancora lungo il sentiero della vita; è oltre la curva, mentre noi siamo ancora lungo il rettilineo. La morte, dunque, non è la fine di tutto, ma l’inizio di una vita nuova per la quale ci siamo e ci stiamo preparando da tempo.

Следователно поменът за починалите не е просто „възпоменание“ за тези, които вече не присъстват, а по-скоро мост, който ни очаква в края на живота и който ще ни отведе до другия бряг, към който всички сме предназначени . Помогнете да не се удавим от много неща, забравяйки, че всичко минава, но Бог остава.

Сестра смърт

Свети Франциск от Асизи, ormai riconciliato con Dio, con se stesso e con il creato, verso la fine della vita riesce a riconciliarsi anche con la morte, tanto da arrivare a definirla “sorella”, segno che anche per lui si è trattato di un mistero da capire e accogliere.

A differenza della società odierna, che tenta ogni modo di nascondere la realtà della morte, illudendosi di essere eterna, san Francesco ci insegna a guardarla, a capirla, a considerarla una “sorella”, parte di noi. In fondo, è un fatto reale quanto l’esistere.

È un atto di onestà intellettuale, ancor prima che spirituale. La paura di fronte a “sorella morte” è certamente dettata dall’ignoto, dal non sapere cosa ci sia al di là della “porta”, e questo crea un certo disagio. In secondo luogo, non nascondiamocelo, temiamo il “peso” delle nostre azioni, perché comunque alla fin fine siamo tutti credenti in fondo al cuore, e sul finir della vita ci domandiamo come abbiamo vissuto.

Това преживяване ни кара да се молим за онези, които са ни предшествали, сякаш все още искаме да им помогнем и да ги защитим, както и да молим да ни помогнат и да ни закрилят.

Una cosa è certa: la morte noi la leggiamo alla luce della risurrezione di Gesù.

Това е нашата сила и нашето спокойствие. Той отвори за нас Пътя, който води с Истината към Живота. Самият Исус ни напомни, че сме създадени за вечността: нашите хиляда години са като един ден пред Бог и това кратко, мимолетно време от живот няма смисъл, ако не е проектирано към по-истинско преживяване, както самият Исус ни напомня: „Който види Сина и повярва в Него, има вечен живот”.

Un’ultima cosa. Gesù si è fatto uomo per aiutarci a vivere “da Dio”; è morto, sepolto e disceso agli inferi affinché nessuno si sentisse escluso dalla sua azione di salvezza.

Perché io non abbia paura e non mi senta solo e abbandonato, in balia delle mie paure, Gesù stesso ha scelto di “abitare” ogni luogo, anche il più infimo, pur di “farmi compagnia” in quel momento. Non c’è “spazio” della vita e della morte che lui non abbia visitato, e questo mi dà la certezza che Lui mi accoglierà a braccia aperte in qualunque situazione “cadrò”: sia oggi nel peccato, sia domani nella morte,

Lui c’è. Perché Lui ha vinto il peccato e la morte e mi ha preparato un posto nella Casa del Padre. Questo mi basta per camminare con fiducia e speranza il cammino della vita, “Anche se dovessi camminare in una valle oscura” (Sal 23), Lui c’è.

И с мен.

молитва

Вечен покой дай им Господи,
и нека свети върху тях светлина вечен,
нека почиват в мир. амин

Requiem aeternam

Réquiem aetérnam dona eis, Dómine,
et lux вечната светлина е.
Requiéscant в темпо.
амин

източник © Ватиканските новини – Dicasterium pro Communicatione

Commemorazione di tutti i fedeli defunti — *Къщата на Юджийн*

La pietas verso i morti risale agli albori dell’umanità. In epoca cristiana, fin dall’epoca delle catacombe l’arte funeraria nutriva la speranza dei fedeli.

В Рим с трогателна простота християните изобразявали фигурата на Лазар върху стената на нишата, в която бил погребан техен роднина. Почти сякаш иска да каже: както Исус плака за своя приятел Лазар и го върна към живот, така ще го направи и за този свой ученик!

La commemorazione liturgica di tutti i fedeli defunti, invece, prende forma nel IX secolo in ambiente monastico.

La speranza cristiana trova fondamento nella Bibbia, nella invincibile bontà e misericordia di Dio. «Io so che il mio redentore è vivo e che, ultimo, si ergerà sulla polvere!», esclama Giobbe nel mezzo della sua tormentata vicenda.

Non è dunque la dissoluzione nella polvere il destino finale dell’uomo, bensì, attraversata la tenebra della morte, la visione di Dio.

Темата е подета с изразителна сила от апостол Павел, който поставя смъртта-възкресението на Исус в неделима последователност.

Учениците са призовани към същото преживяване, всъщност цялото им съществуване носи клеймото на пасхалната тайна, ръководено е от Духа на Възкръсналия. Ето защо вярващите се молят за своите починали близки и се доверяват на тяхното застъпничество. И накрая, те имат надеждата да се присъединят към тях в небето, за да се присъединят към избраните във възхвалата на Божията слава.