Време за четене: 3 минути

Прочетете и чуйте разказа „Зидарят от Валтелина“ от Джани Родари

Индекс на съдържанието

Резюме

Здравейте приятели и скъпи приятели от вашата Франческа Руберто

Giovanni Francesco Rodari, detto Gianni[1] (pronuncia Rodàri, /roˈdari/; Omegna, 23 ottobre 1920 – Roma, 14 aprile 1980), è stato uno scrittore, pedagogista, giornalista e poeta italiano. È l’unico scrittore italiano ad aver vinto il Premio Hans Christian Andersen (1970). (leggi ancora)

Днес ви чета тази приказка от книга "Приказки по телефона" от Джани Родари

Да четем заедно

Млад мъж от Валтелина, който не може да си намери работа у дома, емигрира в Германия и точно в Берлин си намира работа на строителна площадка като зидар. Марио - така се казваше младежът - беше много щастлив: работеше много, ядеше малко и спестяваше спечеленото, за да се ожени.

Един ден обаче, докато се полагаха основите на нова сграда, един мост се срути, Марио
паднал в железобетонната отливка, загинал и тялото му не било извадено.

Марио беше мъртъв, но не чувстваше болка. Беше затворен в един от стълбовете на строящата се къща и беше там
stava un po’ stretto, ma a parte questo pensava e sentiva come prima. Quando si fu abituato alla sua nuova situazione, poté perfino aprire gli occhi e guardare la casa che cresceva intorno a lui.

Сякаш той беше този, който носеше тежестта на новата сграда и това компенсираше тъгата, че вече не можеше да съобщи новини за себе си у дома, на бедната си годеница.

Скрит в стената, в сърцето на стената, никой не можеше да го види или дори да подозира, че е там, но Марио не го интересуваше.

Къщата порасна до покрива, вратите и прозорците бяха поставени на мястото им, апартаментите бяха купени и продадени, обзаведени с мебели и накрая много семейства дойдоха да живеят там.

Mario le conobbe tutte, dai grandi ai piccini. Quando i bambini zampettavano sul pavimento, studiando i loro primi passi, gli facevano il solletico alla mano.

Quando le ragazze uscivano sui balconi o si affacciavano alle finestre per veder passare i loro innamorati, Mario sentiva contro la propria guancia il morbido fruscio dei loro capelli biondi.

Di sera udiva i discorsi delle famiglie radunate intorno alla tavola, di notte i colpi di tosse degli ammalati, prima dell’alba il trillo della sveglia di un fornaio che era il primo ad alzarsi.

Животът на къщата беше животът на Марио, радостите на къщата, етаж по етаж, и нейните болки, стая по стая, бяха нейните радости и нейните болки.

И тогава един ден избухна война. Започнаха бомбардировките на целия град и Марио
sentì che anche per lui si avvicinava la fine.

Бомба удари къщата и я събори. Остана само безформена купчина отломки, счупени мебели, смачкани мебели, под които вечно спяха уловени в съня си жени и деца.

Едва тогава Марио наистина умря, защото къщата, родена от неговата жертва, беше мъртва.